Индекс
Portal
Галерия
Търсене
Регистрирайте се
ВходНещо лично
Страница 1 от 1
Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 10:33 am
Ляля. Аз, мейби като единственото Х/Дж фенче тъдява, се самопровъзгласявам за основоположник на фиковете за Хари и Джини в тоя форум... Нищо че тва ще е единствения май, нях.
1. Във влака
Хари стоеше във хладното купе, вятърът от леко отворения прозорец развяваше непокорната му коса,сълзите, които той така упорито се опитваше да прогони през цялото време, вече избиваха в очите му , а мислите му го водеха към отминалите дни, когато Дъмбълдор още беше тук, когато бяха спокойни и весели, когато всичко беше наред... към времето, когато Джини беше до него...
ПРАС.
Някой беше нахлул в купето с гръм и трясък, но Хари нямаше никакво желание да се обърне да види кой е. Сещаше само един човек, който искаше да влезе тук и да остане с него завинаги... завинаги... едно малко червенокосо момиче... а с кой ли беше тя сега...
Хари чу познатия отнесен глас на Луна Лъвгуд, но не я слушаше и не разбра какво му говори.
-А? Извинявай, Луна, не те слушах – каза Хари и небрежно избърса сълзите, стоплили бузите му.
-Исках само да проверя как си. А, и да ти кажа, че Рон и Хърмаяни идват насам.
-Да, добре.
В този момент се чу второ праскане на вратата и те влязоха. Хърмаяни седна до него.
-Как си, Хари?
Хари поклати глава.
-Добре съм. Какво ви става на всички?
Момичето вече беше свикнало с внезапните му изблици на гняв и само въздъхна леко.
ПРАС.
За трети път вратата се отвори, Хари усети как дъхът му спира в гърдите и обстановката изведнъж се нажежи. Беше влязла Джини.
-А, тук ли си била? – обърна се червенокоската към Луна, без дори да обърне внимание на останалите, което допълнително изправи Хари на нокти. – Невил те търси.
Луна разсеяно плъзна поглед по спътниците си и последва Джини, чиято развята червена коса вече беше изчезнала от вратата на купето. Хари извъртя глава и се втренчи някъде навън, чудовището отново оживя в гърдите му... Джини.
-Добре ли си, Хари?
Хърмаяни го изкара доста грубичко от унеса.
-Както вече казах, добре съм – процеди момчето през зъби. Рон, който не беше проронил и дума досега, не изглеждаше толкова убеден.
-Като че ли не те видяхме преди малко – изтърси той и Хърмаяни го изгледа строго. В купето настъпи неловко мълчание, което Рон отново наруши нетактично. – Какво ще правиш сега, Хари? Защо не дойдеш в Хралупата, нали знаеш, за сватбата на Бил и Фльор?
-Ще отида при Дърсли – отговори Хари и Рон го зяпна изненадано. – Обещах на Дъмбълдор, че ще остана там до седемнайсетия си рожден ден и...
-Ама... ама, Хари, не можеш да не дойдеш на сватбата! – провикна се приятеля му. Хари наведе глава. Рон беше прав. Той не можеше да изпусне сватбата на Бил, не можеше да изпусне толкова важно събитие... Но не можеше и да живее под един покрив с Джини, не можеше да понесе мисълта да бъде толкова близо до нея, да усеща аромата на цветя, който се носи от нея, а да не може да я прегърне. Сам си беше виновен! Джини беше достатъчно силна да остане с него. Проблема беше, че той не беше достатъчно силен да я загуби. Тя беше готова да рискува всичко, да рискува живота си... но той не. Обичаше я прекалено много... Но му беше трудно да мисли за това и почувства силна благодарност към Рон, който прекъсна потока на нахлулите в главата му мисли.
-Знам, че ти е трудно да стоиш в една стая с Джини, но няма да се налага да бъдете заедно непрекъснато, ще се видите само на церемонията, обещавам ти! На другия ден тя заминава заедно с Чарли за Румъния.
-Джини не ме интересува! – опита се да излъже Хари. – Разбира се, че ще дойда, просто се замислих за хоркруксите.
Хърмаяни се подсмихна леко – беше доловила фалшивите бодри нотки в гласа му. Настана мълчание, което не се наруши, докато влака не спря на гарата. Хари, Рон и Хърмаяни свалиха багажа си от поставката и слязоха на перона. Там ги посрещна семейство Уизли, които след погребението на Дъмбълдор се бяха върнали в Хралупата, заедно с Бил и Фльор. Г-жа Уизли притисна първо Рон, а после и Джини и Хърмаяни в прегръдките си, но Хари се беше отдръпнал. Червенокоската го погледна учудено, погледите им се срещнаха за пръв път от погребението, и момичето побърза да извърне очи.
-Добре ли си, Хари, миличък? – попита го г-жа Уизли и го прегърна.
-Да... Д-да, г-жо Уизли, добре съм.
-Изглеждаш ми малко отслабнал... какво има, Хари?
За пръв път в живота си Хари се зарадва на вуйчо си, който изкрещя:
-Хайде, момче! Нямам цял ден на разположение!
-Е, довиждане, г-жо Уизли, ще се видим на сватбата – опита се да се усмихне момчето, и махна на останалите, след което се запъти към семейство Дърсли... За пръв път се радваше, че се отдалечава от Уизли... и от Джини.
1. Във влака
Хари стоеше във хладното купе, вятърът от леко отворения прозорец развяваше непокорната му коса,сълзите, които той така упорито се опитваше да прогони през цялото време, вече избиваха в очите му , а мислите му го водеха към отминалите дни, когато Дъмбълдор още беше тук, когато бяха спокойни и весели, когато всичко беше наред... към времето, когато Джини беше до него...
ПРАС.
Някой беше нахлул в купето с гръм и трясък, но Хари нямаше никакво желание да се обърне да види кой е. Сещаше само един човек, който искаше да влезе тук и да остане с него завинаги... завинаги... едно малко червенокосо момиче... а с кой ли беше тя сега...
Хари чу познатия отнесен глас на Луна Лъвгуд, но не я слушаше и не разбра какво му говори.
-А? Извинявай, Луна, не те слушах – каза Хари и небрежно избърса сълзите, стоплили бузите му.
-Исках само да проверя как си. А, и да ти кажа, че Рон и Хърмаяни идват насам.
-Да, добре.
В този момент се чу второ праскане на вратата и те влязоха. Хърмаяни седна до него.
-Как си, Хари?
Хари поклати глава.
-Добре съм. Какво ви става на всички?
Момичето вече беше свикнало с внезапните му изблици на гняв и само въздъхна леко.
ПРАС.
За трети път вратата се отвори, Хари усети как дъхът му спира в гърдите и обстановката изведнъж се нажежи. Беше влязла Джини.
-А, тук ли си била? – обърна се червенокоската към Луна, без дори да обърне внимание на останалите, което допълнително изправи Хари на нокти. – Невил те търси.
Луна разсеяно плъзна поглед по спътниците си и последва Джини, чиято развята червена коса вече беше изчезнала от вратата на купето. Хари извъртя глава и се втренчи някъде навън, чудовището отново оживя в гърдите му... Джини.
-Добре ли си, Хари?
Хърмаяни го изкара доста грубичко от унеса.
-Както вече казах, добре съм – процеди момчето през зъби. Рон, който не беше проронил и дума досега, не изглеждаше толкова убеден.
-Като че ли не те видяхме преди малко – изтърси той и Хърмаяни го изгледа строго. В купето настъпи неловко мълчание, което Рон отново наруши нетактично. – Какво ще правиш сега, Хари? Защо не дойдеш в Хралупата, нали знаеш, за сватбата на Бил и Фльор?
-Ще отида при Дърсли – отговори Хари и Рон го зяпна изненадано. – Обещах на Дъмбълдор, че ще остана там до седемнайсетия си рожден ден и...
-Ама... ама, Хари, не можеш да не дойдеш на сватбата! – провикна се приятеля му. Хари наведе глава. Рон беше прав. Той не можеше да изпусне сватбата на Бил, не можеше да изпусне толкова важно събитие... Но не можеше и да живее под един покрив с Джини, не можеше да понесе мисълта да бъде толкова близо до нея, да усеща аромата на цветя, който се носи от нея, а да не може да я прегърне. Сам си беше виновен! Джини беше достатъчно силна да остане с него. Проблема беше, че той не беше достатъчно силен да я загуби. Тя беше готова да рискува всичко, да рискува живота си... но той не. Обичаше я прекалено много... Но му беше трудно да мисли за това и почувства силна благодарност към Рон, който прекъсна потока на нахлулите в главата му мисли.
-Знам, че ти е трудно да стоиш в една стая с Джини, но няма да се налага да бъдете заедно непрекъснато, ще се видите само на церемонията, обещавам ти! На другия ден тя заминава заедно с Чарли за Румъния.
-Джини не ме интересува! – опита се да излъже Хари. – Разбира се, че ще дойда, просто се замислих за хоркруксите.
Хърмаяни се подсмихна леко – беше доловила фалшивите бодри нотки в гласа му. Настана мълчание, което не се наруши, докато влака не спря на гарата. Хари, Рон и Хърмаяни свалиха багажа си от поставката и слязоха на перона. Там ги посрещна семейство Уизли, които след погребението на Дъмбълдор се бяха върнали в Хралупата, заедно с Бил и Фльор. Г-жа Уизли притисна първо Рон, а после и Джини и Хърмаяни в прегръдките си, но Хари се беше отдръпнал. Червенокоската го погледна учудено, погледите им се срещнаха за пръв път от погребението, и момичето побърза да извърне очи.
-Добре ли си, Хари, миличък? – попита го г-жа Уизли и го прегърна.
-Да... Д-да, г-жо Уизли, добре съм.
-Изглеждаш ми малко отслабнал... какво има, Хари?
За пръв път в живота си Хари се зарадва на вуйчо си, който изкрещя:
-Хайде, момче! Нямам цял ден на разположение!
-Е, довиждане, г-жо Уизли, ще се видим на сватбата – опита се да се усмихне момчето, и махна на останалите, след което се запъти към семейство Дърсли... За пръв път се радваше, че се отдалечава от Уизли... и от Джини.
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:31 pm
Съмнения, терзания и предсказания
Дните на Привит Драйв минаваха удивително бавно и Хари вече беше почнал да брои часовете до завръщането си в Хралупата. Но само при мисълта, че там ще срещне Джини, че няма да може да я почуства до себе си, радостта от наближаващия шести юли се стапяше. Толкова му се искаше да я види отново, и в същото време се страхуваше от този миг.
На шести юли сутринта Хари се събуди, но не му се искаше да стане. Щеше да си стои в леглото, докато семейство Уизли не дойдат да го вземат. Това си беше доста дълго време, защото снощи беше получил писмо от Рон, че ще дойдат в седем часа вечерта. Вчера беше събрал багажа си и сега нямаше нищо за вършене. Зяпаше безмълвен тавана и неусетно задряма.
...Стоеше в познатата кухня на Хралупата, но вместо спокойствие и топлина усещаше сковаващ студ, гняв и ревност. Огледа се и видя Джини, която се беше навела над масата, червената коса се беше разпиляла пред лицето й и пречеше на момчето да види какво прави. Той тръгна бавно към нея, но тя сякаш не го усети. Опита се да отметне косата й, но ръката му премина през огнените кичури, сякаш беше безплътна. Тогава той се наведе по-ниско и видя, че момичето пише писмо. Плъзна поглед по пергамента и прочете:
Скъпи Питър,
И ти много ми липсваш, искам отново да играем заедно куидич, радвам се, че ще се видим отново! На осми юли идвам в Румъния и ще се срещнем там...
Нататък ръката на момичето беше закрила написаното и Хари не можа ад го прочете, но това му стигаше.
-Джини? – повика я той, но тя не му обърна внимание. Може би не го чуваше... а може би не искаше да го чуе?
Хари видя близо до Джини второ писмо, обзет от ревност се пресегна и разкъса хартията. Може би при други обстоятелства щеше да се зачуди как ръката му не е минала през плика, но сега съзнанието му беше заето с други мисли...
Мила Джини,
Много ми липсваш! Нямам търпение да дойдеш, но ти така и не ми каза кога ще е това. Моля те, отговори ми!
Целувки,
Питър
-Джини! – вече по-настойчиво повика Хари и момичето се извърна.
-Хари! Какво правиш тук?
Но преди да успее да й отговори, преди да успее да стори каквото и да било, до Хари долетяха виковете на леля Петуния.
-Ставай, момче! Няма да те чакаме цяла сутрин!
Хари се разсъни внезапно, облече се набързо, и, разгневен от това, че са го откъснали от Джини, слезе на закуска.
***
След закуска Хари реши да си изпълни плана за деня – да кисне цял ден в леглото, без да прави нищо. Легна и отново задряма.
...Този път беше в просторна, но мрачна детска стая.Стоеше на хубав персийски килим, по стените висяха плакати на Виктор Крум и останалите играчи от българския куидичен отбор, леглото беше застлано с кадифен плюш и три красиво подредени възглавнички. Точно срещу него имаше библиотека до тавана, пълна с много книги, за каквито и Хърмаяни не би могла да мечтае. До библиотеката бяха окачени етажерки, върху които стояха шишенца с разни отвари.
Хари се обърна и видя луксозно дървено писалище. Пристъпи две крачки напред, но веднага се върна – беше забелязал смразяващия поглед на инкрустираната сребърна змия със смарагди вместо очи. Пред бюрото седеше русокосо слабо момче, което се беше навело над някаква книга. Хари не видя заглавието й, но по няколкото думи, които успя да прочете от пожълтялата от времето страница, разбра, че момчето чете за Черните изкуства.
Грифиндорецът го подмина и се приближи до прозореца и погледна навън. Изненада се, че вече се смрачава. Зачуди се колко ли дълго е спал и се стресна да не би да е пропуснал идването на семейство Уизли. Но изведнъж забеляза приближаващо се малко черно петно. Доближи се още до прозореца и се вгледа в нещото, което както осъзна, беше малката совичка на Рон. Сърцето му се сви. Той погледна към момчето. Това ли беше Питър, на когото пишеше Джини? Внезапно Хари усети как чудовището в гърдите му надига глава. Питър явно също беше забелязал Пиги, защото отвори прозореца. Малката сова развълнувано влетя в стаята и запърха в кръг над главите на двете момчета.
-Спри се де! – недоволстваше Питър и подскачаше из стаята в опити да я хване.
Хари се запревива от смях, но веднага спря, когато забеляза, че на писалището стоеше снимка. Снимка на Джини и Питър – прегърнати. Чудовището в гърдите му изръмжа бясно. Тя, неговата Джини, беше в ръцете на друг, друг я докосваше, друг я прегръщаше, друг я целуваше може би... Тя вече не беше негова... Той я беше загубил. Джини беше с друг... Тази мисъл го побъркваше, в стомаха му се появи гадно чувство, сякаш беше ял нещо мърдащо.
Хари успя да откъсне поглед от усмихнатото лице на Джини и да погледне към Питър, който междувременно беше хванал совата и седеше запъхтян на леглото, късайки плика. Хари изтича веднага до него и прочете:
Скъпи Питър,
И ти много ми липсваш, искам отново да играем заедно куидич, радвам се, че ще се видим отново! На осми юли, веднага след сватбата на брат ми, идвам в Румъния и ще се срещнем там. Много съм щастлива, че ще бъдем пак заедно!
Целувам те,
Джини
Хари усети, че трепери. Искаше му се да убие момчето. Нима Джини толкова лесно беше забравила прегръдките, целувките и дългите среднощни разходки из хогуортските градини, нима беше забравила колко много той я обичаше преди, а и тя него, нима беше забравила за Хари? Питър трябваше да си получи заслуженото, затова, че беше с Джини, затова, че тя му даваше това, което някога даваше само на Хари! Хари тъкмо беше тръгнал към него, когато звънеца на вратата иззвъня, и момчето се събуди разтреперано.
Знаеше, че това са семейство Уизли и побърза да се приведе в нормален вид. Слезе надолу по стълбите и завари намусения вуйчо Върнън да разговаря с бащата на Рон.
-Да, всеки момент ще слезе – дръпнато процеди леля Петуния. – Предполагам е заспал, безотговорен мърльо...
-Вече съм тук – сънливо обяви Хари и се ръкува с г-н Уизли.
-Здравей, Хари, как си?
-Ъъъ... добре – излъга момчето. – Как ще стигнем до Хралупата?
-Тъй като си се магипортирал, и то доста успешно, мисля, че ще успееш. Аз само ще те направлявам.
Леля Петуния се изсмя, а вуйчо Върнън се разкрещя:
-Не позволявам да използвате ТАКИВА думи в моя дом!
-Съжалявам – учтиво се поклони г-н Уизли. – Не се тревожете, ние тръгваме. Готов ли си, Хари?
-Да.
Но всъщност беше ли готов? Беше ли готов да види отново Джини? Колко много му се искаше да я притисне до себе си, да усети аромата на косите й, да впие устни в нейните... Но знаеше, че не може, че не бива, и това му причиняваше адска болка... Беше ли готов?
Г-н Уизли хвана Хари за ръка.
-Ще броя до три!
Точно три секунди и ще видя отново Джини, помисли си Хари.
-Едно...
Хари не беше замислил – какво беше това, което видя в съня си? Дали наистина се бе случило, или беше плод на неговата фантазия?
-Две...
Дали наистина неговата Джини го беше забравила? Не можеше да понесе тази мисъл. Не можеше, просто не можеше...
-ТРИ!!!
Хари усети познатото неприятно усещане от магипортирането – сякаш го провираха в ужасно тесен тунел. След секунда видя познатата, килната къщичка, изпълнена с толкова спомени, с толкова мили часове, и... с Джини.
***
През това време...
Петела на Хралупата пропя и едно малко червенокосо момиче се събуди със свито сърце. Днес щеше да се случи нещо, което то очакваше от дълго време, но какво... Джини премести поглед върху календара. Шести юли. Шести юли, шести юли... За какво й говореше тази дата? И изведнъж се сети. Стомаха й се сви, а по бузите й се появи лека руменина. Хари. Днес, точно в седем часа и три минути, двамата отново щяха да се срещнат...
И тогава какво? Как щеше да го погледне? Как щеше да му каже за Питър?
Момичето отпусна глава на възглавницата. Едновремено искаше да види Хари, да бъде отново до него, но и не искаше да вижда разочарованието в очите му, когато разбереше за другото момче... Дали и тя му липсваше така, както той на нея? Дали и той мислеше за нея... Какво ли правеше сега? Питаше се... какво ли би станало, ако Дъмбълдор беше още жив? Дали Хари щеше още да е с нея, или не? Въпросите бяха твърде много...
Джини тръсна глава в опит да прогони мислите за Хари, но не успя. Стисна очи и се опита да си спомни съня си... Тя пишеше писмо на Питър и тогава... Тогава беше видяла Хари. Но какво правеше той там?
Джини отново разтърси глава. Нямаше да мисли за Хари, не биваше да мисли за Хари, нямаше сили да мисли за Хари,нямаше сили да мисли, че не може да го прегърне, че не може да почувства устните му, допрени до нейните в един прекрасен миг, за едно прекрасно изживяване... Не можеше да мисли повече за Хари... той й беше казал да го забрави... но беше забравил да й обясни точно как... А тя не знаеше... В ума й изплува лицето на Хари, тя си спомни преживените с него моменти... Не можеше повече да сдържа сълзите, както правеше цяло лято... Те напираха в нея не от очите й, а от душата й, и Джини ги остави да потекат... Затвори очи, усети нежното докосване, което само Хари можеше да й подари... Макар да беше само плод на въображението й, тя искаше да му се наслади напълно... Сълзите попиваха във възглавницата й, а тя не беше достатъчно силна, за да ги спре...
-Джини, добре ли си?
Гласът на Хърмаяни я стресна и момичето вдигна глава, опитвайки се да скрие сълзите.
-Джини! Джини, какво има, защо плачеш?
Хърмаяни седна до нея и я прегърна. Червенокоската нямаше сили да проговори. Сълзите още се стичаха безмълвно по лицето й, а болката беше стиснала сърцето й с ледената си ръка...
-Заради Хари ли е всичко това? – подозрително попита по-голямото момиче.
Джини едва намери сили да поклати глава. Разказа й за съня си и за Питър. Когато свърши, Хърмаяни се беше отделила от нея и я гледаше възмутено.
-Но, Джини, ти не го обичаш! Защо си играеш така и с него, и със себе си? Няма смисъл... По-добре говори с Хари, отколкото да си играеш с други момчета! Не можеш да правиш така!
-З-знам това, трябва да скъсам с него, но той... той просто... ме у-утешаваше и ме разбираше... И на мен ми беше по-лесно да не мисля за Хари... Но разбрах, че номерът н-няма да мине задълго!
-Джини, Хърмаяни, слизайте на закуска! – провикна се г-жа Уизли.
-По-добре е да слизаме – подкани Хърмаяни.
Джини избърса сълзите си и се съгласи. По-голямото момиче й помогна да се оправи и двете слязоха в кухнята.
През остатъка на деня на Джини й беше по-лесно да не мисли за Хари, защото майка й я затрупа със куп работа по сватбата на Бил. Вечерта, капнало от умора, момичето се настани между братята си и зачака със свито сърце пристигането на Хари...
Дните на Привит Драйв минаваха удивително бавно и Хари вече беше почнал да брои часовете до завръщането си в Хралупата. Но само при мисълта, че там ще срещне Джини, че няма да може да я почуства до себе си, радостта от наближаващия шести юли се стапяше. Толкова му се искаше да я види отново, и в същото време се страхуваше от този миг.
На шести юли сутринта Хари се събуди, но не му се искаше да стане. Щеше да си стои в леглото, докато семейство Уизли не дойдат да го вземат. Това си беше доста дълго време, защото снощи беше получил писмо от Рон, че ще дойдат в седем часа вечерта. Вчера беше събрал багажа си и сега нямаше нищо за вършене. Зяпаше безмълвен тавана и неусетно задряма.
...Стоеше в познатата кухня на Хралупата, но вместо спокойствие и топлина усещаше сковаващ студ, гняв и ревност. Огледа се и видя Джини, която се беше навела над масата, червената коса се беше разпиляла пред лицето й и пречеше на момчето да види какво прави. Той тръгна бавно към нея, но тя сякаш не го усети. Опита се да отметне косата й, но ръката му премина през огнените кичури, сякаш беше безплътна. Тогава той се наведе по-ниско и видя, че момичето пише писмо. Плъзна поглед по пергамента и прочете:
Скъпи Питър,
И ти много ми липсваш, искам отново да играем заедно куидич, радвам се, че ще се видим отново! На осми юли идвам в Румъния и ще се срещнем там...
Нататък ръката на момичето беше закрила написаното и Хари не можа ад го прочете, но това му стигаше.
-Джини? – повика я той, но тя не му обърна внимание. Може би не го чуваше... а може би не искаше да го чуе?
Хари видя близо до Джини второ писмо, обзет от ревност се пресегна и разкъса хартията. Може би при други обстоятелства щеше да се зачуди как ръката му не е минала през плика, но сега съзнанието му беше заето с други мисли...
Мила Джини,
Много ми липсваш! Нямам търпение да дойдеш, но ти така и не ми каза кога ще е това. Моля те, отговори ми!
Целувки,
Питър
-Джини! – вече по-настойчиво повика Хари и момичето се извърна.
-Хари! Какво правиш тук?
Но преди да успее да й отговори, преди да успее да стори каквото и да било, до Хари долетяха виковете на леля Петуния.
-Ставай, момче! Няма да те чакаме цяла сутрин!
Хари се разсъни внезапно, облече се набързо, и, разгневен от това, че са го откъснали от Джини, слезе на закуска.
***
След закуска Хари реши да си изпълни плана за деня – да кисне цял ден в леглото, без да прави нищо. Легна и отново задряма.
...Този път беше в просторна, но мрачна детска стая.Стоеше на хубав персийски килим, по стените висяха плакати на Виктор Крум и останалите играчи от българския куидичен отбор, леглото беше застлано с кадифен плюш и три красиво подредени възглавнички. Точно срещу него имаше библиотека до тавана, пълна с много книги, за каквито и Хърмаяни не би могла да мечтае. До библиотеката бяха окачени етажерки, върху които стояха шишенца с разни отвари.
Хари се обърна и видя луксозно дървено писалище. Пристъпи две крачки напред, но веднага се върна – беше забелязал смразяващия поглед на инкрустираната сребърна змия със смарагди вместо очи. Пред бюрото седеше русокосо слабо момче, което се беше навело над някаква книга. Хари не видя заглавието й, но по няколкото думи, които успя да прочете от пожълтялата от времето страница, разбра, че момчето чете за Черните изкуства.
Грифиндорецът го подмина и се приближи до прозореца и погледна навън. Изненада се, че вече се смрачава. Зачуди се колко ли дълго е спал и се стресна да не би да е пропуснал идването на семейство Уизли. Но изведнъж забеляза приближаващо се малко черно петно. Доближи се още до прозореца и се вгледа в нещото, което както осъзна, беше малката совичка на Рон. Сърцето му се сви. Той погледна към момчето. Това ли беше Питър, на когото пишеше Джини? Внезапно Хари усети как чудовището в гърдите му надига глава. Питър явно също беше забелязал Пиги, защото отвори прозореца. Малката сова развълнувано влетя в стаята и запърха в кръг над главите на двете момчета.
-Спри се де! – недоволстваше Питър и подскачаше из стаята в опити да я хване.
Хари се запревива от смях, но веднага спря, когато забеляза, че на писалището стоеше снимка. Снимка на Джини и Питър – прегърнати. Чудовището в гърдите му изръмжа бясно. Тя, неговата Джини, беше в ръцете на друг, друг я докосваше, друг я прегръщаше, друг я целуваше може би... Тя вече не беше негова... Той я беше загубил. Джини беше с друг... Тази мисъл го побъркваше, в стомаха му се появи гадно чувство, сякаш беше ял нещо мърдащо.
Хари успя да откъсне поглед от усмихнатото лице на Джини и да погледне към Питър, който междувременно беше хванал совата и седеше запъхтян на леглото, късайки плика. Хари изтича веднага до него и прочете:
Скъпи Питър,
И ти много ми липсваш, искам отново да играем заедно куидич, радвам се, че ще се видим отново! На осми юли, веднага след сватбата на брат ми, идвам в Румъния и ще се срещнем там. Много съм щастлива, че ще бъдем пак заедно!
Целувам те,
Джини
Хари усети, че трепери. Искаше му се да убие момчето. Нима Джини толкова лесно беше забравила прегръдките, целувките и дългите среднощни разходки из хогуортските градини, нима беше забравила колко много той я обичаше преди, а и тя него, нима беше забравила за Хари? Питър трябваше да си получи заслуженото, затова, че беше с Джини, затова, че тя му даваше това, което някога даваше само на Хари! Хари тъкмо беше тръгнал към него, когато звънеца на вратата иззвъня, и момчето се събуди разтреперано.
Знаеше, че това са семейство Уизли и побърза да се приведе в нормален вид. Слезе надолу по стълбите и завари намусения вуйчо Върнън да разговаря с бащата на Рон.
-Да, всеки момент ще слезе – дръпнато процеди леля Петуния. – Предполагам е заспал, безотговорен мърльо...
-Вече съм тук – сънливо обяви Хари и се ръкува с г-н Уизли.
-Здравей, Хари, как си?
-Ъъъ... добре – излъга момчето. – Как ще стигнем до Хралупата?
-Тъй като си се магипортирал, и то доста успешно, мисля, че ще успееш. Аз само ще те направлявам.
Леля Петуния се изсмя, а вуйчо Върнън се разкрещя:
-Не позволявам да използвате ТАКИВА думи в моя дом!
-Съжалявам – учтиво се поклони г-н Уизли. – Не се тревожете, ние тръгваме. Готов ли си, Хари?
-Да.
Но всъщност беше ли готов? Беше ли готов да види отново Джини? Колко много му се искаше да я притисне до себе си, да усети аромата на косите й, да впие устни в нейните... Но знаеше, че не може, че не бива, и това му причиняваше адска болка... Беше ли готов?
Г-н Уизли хвана Хари за ръка.
-Ще броя до три!
Точно три секунди и ще видя отново Джини, помисли си Хари.
-Едно...
Хари не беше замислил – какво беше това, което видя в съня си? Дали наистина се бе случило, или беше плод на неговата фантазия?
-Две...
Дали наистина неговата Джини го беше забравила? Не можеше да понесе тази мисъл. Не можеше, просто не можеше...
-ТРИ!!!
Хари усети познатото неприятно усещане от магипортирането – сякаш го провираха в ужасно тесен тунел. След секунда видя познатата, килната къщичка, изпълнена с толкова спомени, с толкова мили часове, и... с Джини.
***
През това време...
Петела на Хралупата пропя и едно малко червенокосо момиче се събуди със свито сърце. Днес щеше да се случи нещо, което то очакваше от дълго време, но какво... Джини премести поглед върху календара. Шести юли. Шести юли, шести юли... За какво й говореше тази дата? И изведнъж се сети. Стомаха й се сви, а по бузите й се появи лека руменина. Хари. Днес, точно в седем часа и три минути, двамата отново щяха да се срещнат...
И тогава какво? Как щеше да го погледне? Как щеше да му каже за Питър?
Момичето отпусна глава на възглавницата. Едновремено искаше да види Хари, да бъде отново до него, но и не искаше да вижда разочарованието в очите му, когато разбереше за другото момче... Дали и тя му липсваше така, както той на нея? Дали и той мислеше за нея... Какво ли правеше сега? Питаше се... какво ли би станало, ако Дъмбълдор беше още жив? Дали Хари щеше още да е с нея, или не? Въпросите бяха твърде много...
Джини тръсна глава в опит да прогони мислите за Хари, но не успя. Стисна очи и се опита да си спомни съня си... Тя пишеше писмо на Питър и тогава... Тогава беше видяла Хари. Но какво правеше той там?
Джини отново разтърси глава. Нямаше да мисли за Хари, не биваше да мисли за Хари, нямаше сили да мисли за Хари,нямаше сили да мисли, че не може да го прегърне, че не може да почувства устните му, допрени до нейните в един прекрасен миг, за едно прекрасно изживяване... Не можеше да мисли повече за Хари... той й беше казал да го забрави... но беше забравил да й обясни точно как... А тя не знаеше... В ума й изплува лицето на Хари, тя си спомни преживените с него моменти... Не можеше повече да сдържа сълзите, както правеше цяло лято... Те напираха в нея не от очите й, а от душата й, и Джини ги остави да потекат... Затвори очи, усети нежното докосване, което само Хари можеше да й подари... Макар да беше само плод на въображението й, тя искаше да му се наслади напълно... Сълзите попиваха във възглавницата й, а тя не беше достатъчно силна, за да ги спре...
-Джини, добре ли си?
Гласът на Хърмаяни я стресна и момичето вдигна глава, опитвайки се да скрие сълзите.
-Джини! Джини, какво има, защо плачеш?
Хърмаяни седна до нея и я прегърна. Червенокоската нямаше сили да проговори. Сълзите още се стичаха безмълвно по лицето й, а болката беше стиснала сърцето й с ледената си ръка...
-Заради Хари ли е всичко това? – подозрително попита по-голямото момиче.
Джини едва намери сили да поклати глава. Разказа й за съня си и за Питър. Когато свърши, Хърмаяни се беше отделила от нея и я гледаше възмутено.
-Но, Джини, ти не го обичаш! Защо си играеш така и с него, и със себе си? Няма смисъл... По-добре говори с Хари, отколкото да си играеш с други момчета! Не можеш да правиш така!
-З-знам това, трябва да скъсам с него, но той... той просто... ме у-утешаваше и ме разбираше... И на мен ми беше по-лесно да не мисля за Хари... Но разбрах, че номерът н-няма да мине задълго!
-Джини, Хърмаяни, слизайте на закуска! – провикна се г-жа Уизли.
-По-добре е да слизаме – подкани Хърмаяни.
Джини избърса сълзите си и се съгласи. По-голямото момиче й помогна да се оправи и двете слязоха в кухнята.
През остатъка на деня на Джини й беше по-лесно да не мисли за Хари, защото майка й я затрупа със куп работа по сватбата на Бил. Вечерта, капнало от умора, момичето се настани между братята си и зачака със свито сърце пристигането на Хари...
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:31 pm
Дългоочакван момент
ПУК!
Джини почти подскочи от мястото си. Сърцето й се качи в гърлото. След няколко секунди вратата щеше да се отвори и щеше да влезе човекът, когото тя най-много искаше да види. Какво щеше да му каже? С какви очи щеше да го погледне?
Стъпки... щракване на ключалка... проскърцване на врата... нахлуване на лек, свеж полъх... баща й... и Хари.
Тя неволно се изправи. Усети как Фред и Джордж местят погледи от нея към Хари...
Хари впери поглед в светлокафевите топли очи на момичето. Погледите им останаха вперени не повече от две секунди, но на Хари му се сториха като часове. Тези две секунди бяха най-дългите в живота му. От един месец, от един месец Хари не беше виждал очите й, единствените, които успяваха да проникнат в душата му, не беше усещал аромата на косите й, и сега усети непреодолим копнеж да я докосне... да я прегърне... да я целуне. Той разбра, че всички ги зяпат и се опита да отмести поглед от нея, но не можеше... Усети, че Фред и Джордж местят погледи от него към Джини...
„Ето го. Отново е пред мен. Но не мога да го докосна... да го прегърна... да го целуна.”. Мислите й препускаха бясно. Искаше го, искаше го само за себе си... И то на мига! Сълзите отново напираха, но този път тя беше длъжна да ги спре. Не можеше да прави нещата по-трудни отколкото бяха. Не можеше... Не биваше... Не трябваше! Дължеше му го! Знаеше, че и на Хари му е трудно, може би още повече отколкото на нея, и не биваше да плаче пред него... Тя разбра, че всички ги зяпат и се опита да отмести поглед от него, но не можеше...
-О, Хари, миличъъъък!
Двамата почувстваха благодарност към г-жа Уизли, задето ги беше изкарала от този омагьосан кръг. Жената го прегърна, той обви ръце около врата й.
-Здравейте, г-жо Уизли – усмихна се той.
Фльор се понесе към него, сякаш вървеше по облаци, наведе се към него и го целуна по два пъти по всяка буза; Хари погледна към Джини и ясно видя как тя извърна глава. Чудеше се дали ще има сили да прегърне и нея? Ако я прегърнеше, може би старият огън щеше да се запали у тях, а това не биваше да става... Но ако не го направеше, щеше да полудее, нямаше да може да се овладее... Щеше да умре! Но все пак... не трябваше!
Господи, тази Флегма, помисли си Джини, докато Фред и Джордж прегръщаха Хари и го тупаха с пълна сила по гърба. Хърмаяни също му се метна на врата с радостен възглас. На Джини й се прииска неутолимо да направи същото, но не можеше. Не трябваше да прави нажежената обстановка още по-напрегната.
Бил и Чарли също се изправиха да поздравят новодошлия.
Рон стана от кушетката, където лежеше, и също прегърна приятеля си.
-Как прекара лятото, Хари? – попита червенокосото момче.
Но тези думи преминаха покрай Хари като вятър... Той не мислеше за нищо друго освен за...
Джини стоеше настрана от всеобщата радост. Не можеше да се доближи до него. Защото ако го направеше, нямаше да може да устои на изкушението да го докосне.
Хари пак погледна към момичето, застанало само в ъгъла. Дали щеше да устои да не отиде до нея, да не я докосне, да не я прегърне... Да не й признае всичко, което чувстваше, което мислеше, което криеше в сърцето си?
Дали и тя се чувстваше така? Дали и тя мислеше същото? Дали беше истина сънят му? Дали Джини наистина ходеше с онова момче? Дали още обичаше Хари?...
Той направи крачка към нея, и спря. Не можеше да го направи. Нямаше право! Но не можеше да устои...
Лек внезапен повей от открехнатия прозорец развя косите на Джини, което преобърна на триста и шейсет градуса стомаха на Хари. Сякаш насън, тя видя как момчето тръгна към нея. Сърцето й трепна. Той вървеше бавно, всяка негова стъпка беше като удар на сърцето на Джини...
Съзнанието на Хари му казваше, че не е правилно... Разумът на Джини шепнеше „не”... Но сърцата им в този миг биеха заедно, те не можеха да спрат порива на телата си... Знаеха, че не бива... Но...
Ръцете на Хари бавно се обвиха около кръста й, а нейните се сключиха около шията му. Всеки от тях чуваше ударите на сърцето на другия... Всеки от тях беше мечтал за това цяло лято... Цяла година... Цял живот. Хари я притисна силно към себе си, вдиша аромата на цветя, който се носеше от косата й... Джини отпусна глава на рамото му... Той усещаше, усещаше всяка извивка на тялото й и чуваше учестеното й дишане... Усети как малката й ръка, обвила шията му с ръце, потъна в непокорната му коса...
В стаята бяха само те. Никой не ги интересуваше, само те, само притиснатите им едно в друго тела, само сливащите се мисли, чувства и инстинкти... А само как им се искаше да направят следващата крачка, но този път наистина не можеха. През рамото на Хари Джини забеляза недоумяващите физионимии на родителите си, но не мислеше за това. Мислеше единствено, че отново е в прегръдките на Хари. Нищо друго не я интересуваше. Но ето го - този отвратителен миг, когато трябваше да се разделят, трябваше да се пуснат... и се чувстваха сякаш се събуждаха от прекрасен сън, който не искаха да свършва...
От момента, в който Хари беше прекрачил към Джини, бяха минали само десет секунди, а на тях им се бяха сторили векове... Векове, които бяха изживели заедно...
-Ъъъ... Здрасти! - смутено поздрави Хари, за да разсее обстановката и да избегне неловките въпроси на г-н и г-жа Уизли.
-Здравей - промълви момичето в смел опит да се усмихне.
-Хайде, деца, сядаме да ядем! Утре ще ставаме рано! - чу се гласът на г-жа Уизли.
Хари се благодари на съдбата, защото не знаеше какво повече да й каже. На вечеря седна възможно най-далече от нея...
ПУК!
Джини почти подскочи от мястото си. Сърцето й се качи в гърлото. След няколко секунди вратата щеше да се отвори и щеше да влезе човекът, когото тя най-много искаше да види. Какво щеше да му каже? С какви очи щеше да го погледне?
Стъпки... щракване на ключалка... проскърцване на врата... нахлуване на лек, свеж полъх... баща й... и Хари.
Тя неволно се изправи. Усети как Фред и Джордж местят погледи от нея към Хари...
Хари впери поглед в светлокафевите топли очи на момичето. Погледите им останаха вперени не повече от две секунди, но на Хари му се сториха като часове. Тези две секунди бяха най-дългите в живота му. От един месец, от един месец Хари не беше виждал очите й, единствените, които успяваха да проникнат в душата му, не беше усещал аромата на косите й, и сега усети непреодолим копнеж да я докосне... да я прегърне... да я целуне. Той разбра, че всички ги зяпат и се опита да отмести поглед от нея, но не можеше... Усети, че Фред и Джордж местят погледи от него към Джини...
„Ето го. Отново е пред мен. Но не мога да го докосна... да го прегърна... да го целуна.”. Мислите й препускаха бясно. Искаше го, искаше го само за себе си... И то на мига! Сълзите отново напираха, но този път тя беше длъжна да ги спре. Не можеше да прави нещата по-трудни отколкото бяха. Не можеше... Не биваше... Не трябваше! Дължеше му го! Знаеше, че и на Хари му е трудно, може би още повече отколкото на нея, и не биваше да плаче пред него... Тя разбра, че всички ги зяпат и се опита да отмести поглед от него, но не можеше...
-О, Хари, миличъъъък!
Двамата почувстваха благодарност към г-жа Уизли, задето ги беше изкарала от този омагьосан кръг. Жената го прегърна, той обви ръце около врата й.
-Здравейте, г-жо Уизли – усмихна се той.
Фльор се понесе към него, сякаш вървеше по облаци, наведе се към него и го целуна по два пъти по всяка буза; Хари погледна към Джини и ясно видя как тя извърна глава. Чудеше се дали ще има сили да прегърне и нея? Ако я прегърнеше, може би старият огън щеше да се запали у тях, а това не биваше да става... Но ако не го направеше, щеше да полудее, нямаше да може да се овладее... Щеше да умре! Но все пак... не трябваше!
Господи, тази Флегма, помисли си Джини, докато Фред и Джордж прегръщаха Хари и го тупаха с пълна сила по гърба. Хърмаяни също му се метна на врата с радостен възглас. На Джини й се прииска неутолимо да направи същото, но не можеше. Не трябваше да прави нажежената обстановка още по-напрегната.
Бил и Чарли също се изправиха да поздравят новодошлия.
Рон стана от кушетката, където лежеше, и също прегърна приятеля си.
-Как прекара лятото, Хари? – попита червенокосото момче.
Но тези думи преминаха покрай Хари като вятър... Той не мислеше за нищо друго освен за...
Джини стоеше настрана от всеобщата радост. Не можеше да се доближи до него. Защото ако го направеше, нямаше да може да устои на изкушението да го докосне.
Хари пак погледна към момичето, застанало само в ъгъла. Дали щеше да устои да не отиде до нея, да не я докосне, да не я прегърне... Да не й признае всичко, което чувстваше, което мислеше, което криеше в сърцето си?
Дали и тя се чувстваше така? Дали и тя мислеше същото? Дали беше истина сънят му? Дали Джини наистина ходеше с онова момче? Дали още обичаше Хари?...
Той направи крачка към нея, и спря. Не можеше да го направи. Нямаше право! Но не можеше да устои...
Лек внезапен повей от открехнатия прозорец развя косите на Джини, което преобърна на триста и шейсет градуса стомаха на Хари. Сякаш насън, тя видя как момчето тръгна към нея. Сърцето й трепна. Той вървеше бавно, всяка негова стъпка беше като удар на сърцето на Джини...
Съзнанието на Хари му казваше, че не е правилно... Разумът на Джини шепнеше „не”... Но сърцата им в този миг биеха заедно, те не можеха да спрат порива на телата си... Знаеха, че не бива... Но...
Ръцете на Хари бавно се обвиха около кръста й, а нейните се сключиха около шията му. Всеки от тях чуваше ударите на сърцето на другия... Всеки от тях беше мечтал за това цяло лято... Цяла година... Цял живот. Хари я притисна силно към себе си, вдиша аромата на цветя, който се носеше от косата й... Джини отпусна глава на рамото му... Той усещаше, усещаше всяка извивка на тялото й и чуваше учестеното й дишане... Усети как малката й ръка, обвила шията му с ръце, потъна в непокорната му коса...
В стаята бяха само те. Никой не ги интересуваше, само те, само притиснатите им едно в друго тела, само сливащите се мисли, чувства и инстинкти... А само как им се искаше да направят следващата крачка, но този път наистина не можеха. През рамото на Хари Джини забеляза недоумяващите физионимии на родителите си, но не мислеше за това. Мислеше единствено, че отново е в прегръдките на Хари. Нищо друго не я интересуваше. Но ето го - този отвратителен миг, когато трябваше да се разделят, трябваше да се пуснат... и се чувстваха сякаш се събуждаха от прекрасен сън, който не искаха да свършва...
От момента, в който Хари беше прекрачил към Джини, бяха минали само десет секунди, а на тях им се бяха сторили векове... Векове, които бяха изживели заедно...
-Ъъъ... Здрасти! - смутено поздрави Хари, за да разсее обстановката и да избегне неловките въпроси на г-н и г-жа Уизли.
-Здравей - промълви момичето в смел опит да се усмихне.
-Хайде, деца, сядаме да ядем! Утре ще ставаме рано! - чу се гласът на г-жа Уизли.
Хари се благодари на съдбата, защото не знаеше какво повече да й каже. На вечеря седна възможно най-далече от нея...
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:31 pm
На сватбата
На другия ден Хари и Джини бяха толкова погълнати от приготовленията по сватбата, че не можаха да се видят, камо ли да поговорят. Накрая на деня, когато слънцето вече клонеше към залез, всички се събраха в импровизираната бална зала в градината Хари седеше между Фред и Хърмаяни.
Прозвуча тържествена музика, и всички погледи се насочиха към „арката”, построена от ентусиазирания г-н Уизли. Оттам излязоха Чарли и Луи, френския братовчед на Фльор. И двамата бяха облечени в черни смокинги и кърпички, подаващи се от малките джобчета. След тях излязоха Бил и г-жа Уизли, тя в светлосиня рокля, която я правеше удивително слаба, а сина й в бял костюм. Следваха ги г-н Делакор и Фльор, която изглеждаше чудесно. Роклята й беше бяла, а в дългата й руса коса бяха вплетени прелестни морски перли. Тя изглеждаше малко смутена, но както винаги беше прекрасна. Следваха ги Габриел, чието детско лице грееше от щастие, и…
Нещо спря дъха на Хари, стомаха му се преобърна, току-що през арката беше минала Джини. Ако за останалите можеше да се каже, че изглеждат добре, Джини беше просто умопомрачителна. Златистата й рокля очертаваше съвършената й фигура, косата й беше разпиляна по гърба й почти до кръста, и в нея бяха вплетени цветя. Тя се усмихваше малко нервно, но тази усмивка беше способна да подлуди Хари, очите й грееха с така познатия твърд и блестящ поглед. Тя вървеше сякаш не стъпваше, а летеше, погледите им се засякоха за миг, и Хари улови усмивката на очите й. Той усети, че няма да му е толкова лесно да я забрави, колкото си мислеше… Тя не беше като другите… Той я обичаше.
Но трябваше да откъсне очи от нея. Всички седнаха, а Габриел застана между двамата.
Церемонията започваше, но Хари не чуваше нито дума. Мислите му препускаха бясно, отвеждаха го към крехкото червенокосо момиче, което сега стоеше до него… Но това беше само мечта… Джини вече не беше неговата Джини… И може би никога нямаше да бъде! Може би никога нямаше да я докосне отново, устните им може би никога нямаше пак да се вплетат в перфектната целувка, сърцата им може би повече никога нямаше да забият в един ритъм… Може би Джини сега принадлежеше на друг… Дали момчето от сънищата беше истина? Дали Джини вече беше забравила Хари? Не… той не искаше да го повярва. Имаше нужда от нея, от нейната обич, от нейната подкрепа, за да продължи. За да изпълни това, което трябваше да направи, му трябваше любовта на Джини, и той знаеше, че няма да се справи без нея. Защото я обичаше.И не можеше да позволи на никой друг да я има. За Бога, той ревнуваше дори от вятъра, че докосва косите, които той не може да докосне, мразеше слънцето, задето целува кожата й, устните й, а той не може…
Когато Хари осъзна къде се намира, церемонията почти беше свършила, а Габриел стоеше пред него, изчервена до кръв.
-Какво има? – попита я той, все още малко отнесено.
-Ъм… Аз такова…Исках… Искаш ли… да… да танцуваме? – каза тя набързо и пламна още повече, ако това изобщо беше възможно.
-Ами… добре – съгласи се Хари, но погледът му още беше вперен в Джини. Изправи се, и заедно тръгнаха към определеното за танцуване място.
Габриел беше доста ниска, затова Хари трябваше да се понаведе малко, за да може тя да го прегърне. Затова пък беше отлична танцьорка, за разлика от Хари.
Какво беше това?
Развята червена коса… Лек аромат на цветя… и… Джини танцуваше с… Луи. Той я държеше в ръцете си, държеше крехкото й, съвършено тяло, което принадлежеше на Хари… Той, Луи, а не Хари, прегръщаше Джини, докосваше тялото й…
-Хари! – просъска Габриел… не в ухото му, а по-скоро някъде около брадичката му.
-Ъъ… да?
-Ще танцуваме ли или не?
Хари усети, че е спрял и се е загледал в танцуващата двойка.
-Ъъ… да, разбира се. Извинявай.
И той отново поведе Габриел между танцуващите, опитваше си да си представи на нейно място едно друго момиче… но не можеше. Джини беше единствена и никоя друга не можеше да я замести…
-Внимание! Всички двойки да спрат! – стресна го звънливия глас на Джордж и танцуващите замръзнаха на място. – Сега, моля, всеки да се обърне надясно и да види новия си партньор за танци!
Хари много добре знаеше коя двойка танцуват отдясно, и затова се страхуваше да погледне, но смеха на Габриел, която вече беше свалила ръцете си от врата му, го принуди да погледне Джини в очите… Тя също изглеждаше несигурна, но в очите й гореше познатия огън… Нито един от двамата не каза нищо, за секунди само се гледаха. Залязващото слънце палеше весели пламъчета в огнените й коси, тя се засмя.
-Само ще стоим ли? – попита го предизвикателно, сякаш му казваше „Стиска ли ти?”.
-О, не – отговори Хари също толкова предизвикателно, но и доста притеснено. – Ще танцуваме, разбира се.
Джини пристъпи една крачка към него, и ръцете й се сключиха около врата му. Хари обви своите ръце около талията й, не им трябваше нищо повече, само докосването, само вплетените им в танца тела… Хари спря да се притеснява за стъпките, просто се движеше в ритъм заедно с момичето в прегръдките си… Не искаше да я пуска, не искаше да прекъсва този миг, подарен им от съдбата. Притисна я още по-близо до себе си, усети как тя потрепери… Вече не танцуваха. Просто стояха там, прегърнати, сякаш никога нямаше да се пуснат…
-Обичам те… - прошепна Хари и момичето вдигна изненадано глава. – Извинявай, не биваше да го казвам… Не биваше да усложнявам положение…
-Нова смяна! – викна Фред след петнайсет минути. – Моля, обърнете се наляво, за да видите новите си партньори за танц!
Хари погледна за последно в очите на Джини, после, без да каже и дума, се обърна и затанцува с Хърмаяни. Тогава момчето за последен път видя червенокосата си приятелка. Когато на сутринта се събуди, Джини беше заминала.
На другия ден Хари и Джини бяха толкова погълнати от приготовленията по сватбата, че не можаха да се видят, камо ли да поговорят. Накрая на деня, когато слънцето вече клонеше към залез, всички се събраха в импровизираната бална зала в градината Хари седеше между Фред и Хърмаяни.
Прозвуча тържествена музика, и всички погледи се насочиха към „арката”, построена от ентусиазирания г-н Уизли. Оттам излязоха Чарли и Луи, френския братовчед на Фльор. И двамата бяха облечени в черни смокинги и кърпички, подаващи се от малките джобчета. След тях излязоха Бил и г-жа Уизли, тя в светлосиня рокля, която я правеше удивително слаба, а сина й в бял костюм. Следваха ги г-н Делакор и Фльор, която изглеждаше чудесно. Роклята й беше бяла, а в дългата й руса коса бяха вплетени прелестни морски перли. Тя изглеждаше малко смутена, но както винаги беше прекрасна. Следваха ги Габриел, чието детско лице грееше от щастие, и…
Нещо спря дъха на Хари, стомаха му се преобърна, току-що през арката беше минала Джини. Ако за останалите можеше да се каже, че изглеждат добре, Джини беше просто умопомрачителна. Златистата й рокля очертаваше съвършената й фигура, косата й беше разпиляна по гърба й почти до кръста, и в нея бяха вплетени цветя. Тя се усмихваше малко нервно, но тази усмивка беше способна да подлуди Хари, очите й грееха с така познатия твърд и блестящ поглед. Тя вървеше сякаш не стъпваше, а летеше, погледите им се засякоха за миг, и Хари улови усмивката на очите й. Той усети, че няма да му е толкова лесно да я забрави, колкото си мислеше… Тя не беше като другите… Той я обичаше.
Но трябваше да откъсне очи от нея. Всички седнаха, а Габриел застана между двамата.
Церемонията започваше, но Хари не чуваше нито дума. Мислите му препускаха бясно, отвеждаха го към крехкото червенокосо момиче, което сега стоеше до него… Но това беше само мечта… Джини вече не беше неговата Джини… И може би никога нямаше да бъде! Може би никога нямаше да я докосне отново, устните им може би никога нямаше пак да се вплетат в перфектната целувка, сърцата им може би повече никога нямаше да забият в един ритъм… Може би Джини сега принадлежеше на друг… Дали момчето от сънищата беше истина? Дали Джини вече беше забравила Хари? Не… той не искаше да го повярва. Имаше нужда от нея, от нейната обич, от нейната подкрепа, за да продължи. За да изпълни това, което трябваше да направи, му трябваше любовта на Джини, и той знаеше, че няма да се справи без нея. Защото я обичаше.И не можеше да позволи на никой друг да я има. За Бога, той ревнуваше дори от вятъра, че докосва косите, които той не може да докосне, мразеше слънцето, задето целува кожата й, устните й, а той не може…
Когато Хари осъзна къде се намира, церемонията почти беше свършила, а Габриел стоеше пред него, изчервена до кръв.
-Какво има? – попита я той, все още малко отнесено.
-Ъм… Аз такова…Исках… Искаш ли… да… да танцуваме? – каза тя набързо и пламна още повече, ако това изобщо беше възможно.
-Ами… добре – съгласи се Хари, но погледът му още беше вперен в Джини. Изправи се, и заедно тръгнаха към определеното за танцуване място.
Габриел беше доста ниска, затова Хари трябваше да се понаведе малко, за да може тя да го прегърне. Затова пък беше отлична танцьорка, за разлика от Хари.
Какво беше това?
Развята червена коса… Лек аромат на цветя… и… Джини танцуваше с… Луи. Той я държеше в ръцете си, държеше крехкото й, съвършено тяло, което принадлежеше на Хари… Той, Луи, а не Хари, прегръщаше Джини, докосваше тялото й…
-Хари! – просъска Габриел… не в ухото му, а по-скоро някъде около брадичката му.
-Ъъ… да?
-Ще танцуваме ли или не?
Хари усети, че е спрял и се е загледал в танцуващата двойка.
-Ъъ… да, разбира се. Извинявай.
И той отново поведе Габриел между танцуващите, опитваше си да си представи на нейно място едно друго момиче… но не можеше. Джини беше единствена и никоя друга не можеше да я замести…
-Внимание! Всички двойки да спрат! – стресна го звънливия глас на Джордж и танцуващите замръзнаха на място. – Сега, моля, всеки да се обърне надясно и да види новия си партньор за танци!
Хари много добре знаеше коя двойка танцуват отдясно, и затова се страхуваше да погледне, но смеха на Габриел, която вече беше свалила ръцете си от врата му, го принуди да погледне Джини в очите… Тя също изглеждаше несигурна, но в очите й гореше познатия огън… Нито един от двамата не каза нищо, за секунди само се гледаха. Залязващото слънце палеше весели пламъчета в огнените й коси, тя се засмя.
-Само ще стоим ли? – попита го предизвикателно, сякаш му казваше „Стиска ли ти?”.
-О, не – отговори Хари също толкова предизвикателно, но и доста притеснено. – Ще танцуваме, разбира се.
Джини пристъпи една крачка към него, и ръцете й се сключиха около врата му. Хари обви своите ръце около талията й, не им трябваше нищо повече, само докосването, само вплетените им в танца тела… Хари спря да се притеснява за стъпките, просто се движеше в ритъм заедно с момичето в прегръдките си… Не искаше да я пуска, не искаше да прекъсва този миг, подарен им от съдбата. Притисна я още по-близо до себе си, усети как тя потрепери… Вече не танцуваха. Просто стояха там, прегърнати, сякаш никога нямаше да се пуснат…
-Обичам те… - прошепна Хари и момичето вдигна изненадано глава. – Извинявай, не биваше да го казвам… Не биваше да усложнявам положение…
-Нова смяна! – викна Фред след петнайсет минути. – Моля, обърнете се наляво, за да видите новите си партньори за танц!
Хари погледна за последно в очите на Джини, после, без да каже и дума, се обърна и затанцува с Хърмаяни. Тогава момчето за последен път видя червенокосата си приятелка. Когато на сутринта се събуди, Джини беше заминала.
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:32 pm
Предупреждението на Хърмаяни
Цяло лято Хари се забавляваше толкова в Хралупата, че почти нямаше време да мисли за Волдемор, за хоркруксите... и за Джини. Въпреки че понякога нощем я виждаше, такава каквато беше, когато за последен път танцуваха. Въпреки че вечер, преди да заспи си мислеше за нея, въпреки че си спомняше последните думи, които й беше казал... Беше й признал най-съкровената си тайна... Да, Хари я обичаше. Наистина, със цялото си същество я обичаше, безгранично и безкрайно, но го беше осъзнал едва след като я загуби...
Но той не я беше загубил! В сърцето си, в душата си Джини още беше негова, само негова! И той го знаеше! Беше го разбрал от очите й, от усмивката й, от допира на кожата й - тя го обичаше! И от това болеше най-много! Че и тя трябваше да страда заради него, че той трябваше да я държи далеч от себе си! Хари не се интересуваше дали ще бъде щастлив. Единственото, което искаше, беше Джини да е добре! Прекалено много я обичаше, за да я изложи на смъртна опасност, но нима болката да стои далеч от него беше по-малко наказание за горкото момиче? От толкова много въпроси Хари усещаше главата си подута до пръсване, а най-лошото беше, че Джини му липсваше до болка...
***
Сутринта на единайсети август Хари се събуди с усещането, че днес ще се случи нещо важно. Тръсна глава, за да я проясни. Разбира се, днес беше рождения ден на Джини! Тя се връщаше в Хралупата!
Още не се беше събудил истински, когато високомерна улулица влетя през отворения прозорец и спря на нощното шкафче на Рон. Хари се протегна и откачи писмото от крачето й. След нея бързо влетяха още три сови, и Хари взе и техните писма. Бяха списъците им от Хогуортс, за Хари, за Рон, за Хърмаяни и за Джини. Совите излетяха, Рон изхърка с пълна мощ и се събуди.
-Ъммм... Какво става? - попита той.
-Дойдоха списъците с учебниците - ухили се Хари на стреснатата му физиономия.
Двамата се оправиха и слязоха на закуска. Ентусиазирана, Хърмаяни грабна своя списък. Хари забеляза някак между другото особения поглед, с който Рон следеше всяко движение на момичето, и се ухили.
-Е, знаете къде можем да намерим учебниците - каза г-жа Уизли. - Отиваме на Диагон-Али, хем трябва и да напазарувам за партито довечера.
-Парти довечера? - повтори шепнешком като ехо Хари.
-Да, за рождения ден на Джини - изсъска Хърмаяни.
След половин час, когато всички се нахраниха, тръгнаха с наетата от министерството кола. Както винаги Рон и Хърмаяни се караха по целия път... Тези двамата нямаха млъкване!
Хари се движеше като сляп между магазините, мислеше си дали да купи нещо на Джини... Хърмаяни го забеляза и го дръпна настрана от останалите.
-Хари, обичаш ли я? - попита тя без заобикалки.
-Какво?! - обърка се момчето. - Аз... ъ...
-Хари!
-Ама... за кого ми говориш? - започна да увърта той, макар много добре да знаеше, че разговора се насочва към Джини.
-Много добре знаеш за какво ти говоря! - раздразни се приятелката му и махна нетърпеливо с ръка.
-Ами... - Хари знаеше, че няма как да я излъже. - Да.
-Тогава й го кажи, Ха...
-Вече й го казах! - нервно я прекъсна той.
-Моля?!
-Казах й го! Без да искам! Докато танцувахме! Но след това й казах да забрави...
-КАКВО?! К-как така да забрави?
-Ами така... Все едно не съм й го казал!
Хърмаяни избухна.
-Хари, какви ги приказваш, по дяволите? Та тя те обича, не разбираш ли?! Хари, стига си увъртал, много добре знаеш, че Волдемор вече е разбрал, това, че предпазваш Джини, вече не ти е оправдание! Ако искаш да си с нея, просто бъди с нея, нали Дъмбълдор казваше, че любовта е най-голямата ти сила, защо тогава бягаш от нея?!
Хари не знаеше какво да каже. Знаеше, че Хърмаяни е права, но се страхуваше да бъде с Джини, да я излага на такава опасност.
-ХАРИ! - извади го от унеса Хърмаяни.- Хари, за Бога, просто бъди с нея, просто бъдете щастливи, бъдете заедно! Вие го заслужавате! А колкото до Волдемор... Не мислиш ли, че ще я предпазиш по-успешно, ако тя е с теб? Не мислиш ли, че ще ти е по-лесно да се справиш с хоркруксите, ако имаш помощник като нея, ако тя е до теб?
Хари наведе глава.
-Права си - само каза той и тръгна сам по калдъръмената уличка
Цяло лято Хари се забавляваше толкова в Хралупата, че почти нямаше време да мисли за Волдемор, за хоркруксите... и за Джини. Въпреки че понякога нощем я виждаше, такава каквато беше, когато за последен път танцуваха. Въпреки че вечер, преди да заспи си мислеше за нея, въпреки че си спомняше последните думи, които й беше казал... Беше й признал най-съкровената си тайна... Да, Хари я обичаше. Наистина, със цялото си същество я обичаше, безгранично и безкрайно, но го беше осъзнал едва след като я загуби...
Но той не я беше загубил! В сърцето си, в душата си Джини още беше негова, само негова! И той го знаеше! Беше го разбрал от очите й, от усмивката й, от допира на кожата й - тя го обичаше! И от това болеше най-много! Че и тя трябваше да страда заради него, че той трябваше да я държи далеч от себе си! Хари не се интересуваше дали ще бъде щастлив. Единственото, което искаше, беше Джини да е добре! Прекалено много я обичаше, за да я изложи на смъртна опасност, но нима болката да стои далеч от него беше по-малко наказание за горкото момиче? От толкова много въпроси Хари усещаше главата си подута до пръсване, а най-лошото беше, че Джини му липсваше до болка...
***
Сутринта на единайсети август Хари се събуди с усещането, че днес ще се случи нещо важно. Тръсна глава, за да я проясни. Разбира се, днес беше рождения ден на Джини! Тя се връщаше в Хралупата!
Още не се беше събудил истински, когато високомерна улулица влетя през отворения прозорец и спря на нощното шкафче на Рон. Хари се протегна и откачи писмото от крачето й. След нея бързо влетяха още три сови, и Хари взе и техните писма. Бяха списъците им от Хогуортс, за Хари, за Рон, за Хърмаяни и за Джини. Совите излетяха, Рон изхърка с пълна мощ и се събуди.
-Ъммм... Какво става? - попита той.
-Дойдоха списъците с учебниците - ухили се Хари на стреснатата му физиономия.
Двамата се оправиха и слязоха на закуска. Ентусиазирана, Хърмаяни грабна своя списък. Хари забеляза някак между другото особения поглед, с който Рон следеше всяко движение на момичето, и се ухили.
-Е, знаете къде можем да намерим учебниците - каза г-жа Уизли. - Отиваме на Диагон-Али, хем трябва и да напазарувам за партито довечера.
-Парти довечера? - повтори шепнешком като ехо Хари.
-Да, за рождения ден на Джини - изсъска Хърмаяни.
След половин час, когато всички се нахраниха, тръгнаха с наетата от министерството кола. Както винаги Рон и Хърмаяни се караха по целия път... Тези двамата нямаха млъкване!
Хари се движеше като сляп между магазините, мислеше си дали да купи нещо на Джини... Хърмаяни го забеляза и го дръпна настрана от останалите.
-Хари, обичаш ли я? - попита тя без заобикалки.
-Какво?! - обърка се момчето. - Аз... ъ...
-Хари!
-Ама... за кого ми говориш? - започна да увърта той, макар много добре да знаеше, че разговора се насочва към Джини.
-Много добре знаеш за какво ти говоря! - раздразни се приятелката му и махна нетърпеливо с ръка.
-Ами... - Хари знаеше, че няма как да я излъже. - Да.
-Тогава й го кажи, Ха...
-Вече й го казах! - нервно я прекъсна той.
-Моля?!
-Казах й го! Без да искам! Докато танцувахме! Но след това й казах да забрави...
-КАКВО?! К-как така да забрави?
-Ами така... Все едно не съм й го казал!
Хърмаяни избухна.
-Хари, какви ги приказваш, по дяволите? Та тя те обича, не разбираш ли?! Хари, стига си увъртал, много добре знаеш, че Волдемор вече е разбрал, това, че предпазваш Джини, вече не ти е оправдание! Ако искаш да си с нея, просто бъди с нея, нали Дъмбълдор казваше, че любовта е най-голямата ти сила, защо тогава бягаш от нея?!
Хари не знаеше какво да каже. Знаеше, че Хърмаяни е права, но се страхуваше да бъде с Джини, да я излага на такава опасност.
-ХАРИ! - извади го от унеса Хърмаяни.- Хари, за Бога, просто бъди с нея, просто бъдете щастливи, бъдете заедно! Вие го заслужавате! А колкото до Волдемор... Не мислиш ли, че ще я предпазиш по-успешно, ако тя е с теб? Не мислиш ли, че ще ти е по-лесно да се справиш с хоркруксите, ако имаш помощник като нея, ако тя е до теб?
Хари наведе глава.
-Права си - само каза той и тръгна сам по калдъръмената уличка
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:32 pm
11 август
След обяд Хари и Рон грабнаха метлите да поиграят куидич на полянката зад Хралупата. Фред и Джордж също бяха изявили желание, но г-жа Уизли ги задържа да й помогнат с украсата. В момента Хари се беше превъплътил в пазач, а Рон се мъчеше да му вкара гол – играеха със стара футболна топка, защото куофълите и блъджърите щяха да предизвикат смут, ако паднеха в селото. Рон се беше засилил към импровизирания голов стълб с топката, когато Хари видя нечия дълга червена коса да изчезва зад вратата на Хралупата. Той пикира колкото можеше по-бързо, хвърли Светкавицата на страна, и хукна към къщата. До него долетя гласа на Рон:
-Вкарааааах! Хари, къде изчезна?!
Хари влезе запъхтян в кухнята, но усети, че стане доста конфузно, ако хукне и я прегърне, затова се престори, че си налива вода, и уж случайно погледа му падна върху момичето.
-О, Джини, ти си тук! Ъъ… Честит рожден ден!
-Ъъ… да, добре… ъъ.. исках да кажа, благодаря!
Хари се засмя, и тя също се усмихна. Колко беше хубаво да се смеят отново заедно,да се гледат в очите без притеснение, без да се чувстват неудобно.
В този момент с гръм и трясък нахлу Рон.
-Хари, къде… Ооо! Аха, ясно.
Хари му се ухили.
-Здрасти, Джини! – поздрави брат й. – Честит рожден ден!
-Благодаря – отвърна поруменялото момиче, макар да си личеше, че всеки момент ще се разкикоти.
-Хари, идваш ли… да си довършим играта?
-А? Да. Разбира се – отвърна разсеяно Хари.
-Джини, защо не дойдеш и ти? – подкани я Рон.
-Не, благодаря. Много съм изморена. Ще легна да си почина. Не предполагах, че магипортирането може толкова да те измори.
Хърмаяни местеше развеселена поглед от Хари към Джини и обратно; Фред и Джордж бяха зяпнали с изненада; а Моли подозрително оглеждаше всички присъстващи.
***
След два часа Хари и Рон, кални и изморени, се прибраха в къщата, изкъпаха се и седнаха на кушетките в дневната. Джини стоеше на пода с Хърмаяни и Джордж и разопаковаха подаръците. Хари не чуваше и дума от това, което Рон му обясняваше, беше се загледал в сестра му.
Погледът му леко се плъзгаше по нежните й ръце; искаше му се да е на мястото на опаковъчната хартия, която момичето докосваше… Спомни си за думите на Хърмаяни на Диагон-Али. И най-после осъзна – той наистина беше длъжен да й признае чувствата си. Мразеше, когато Хърмаяни беше права!
-Хайде, деца, на масата! – извика весело г-жа Уизли, и всички тръгнаха към масата. Хърмаяни се наведе да прошепне нещо на Джини, червенокоската се разкикоти… Хари обожаваше този смях, това звънливо гласче, което някога му беше говорило толкова нежни думи… Това време си беше отишло… но той можеше да го върне…
-Хари! Идваш ли? – повика го Рон.
Момчето осъзна, че всички са на масата, а той още седи на кушетката.
-Добре ли си, Хари? – обади се тревожно Джини. – Изглеждаш блед.
-Добре съм – отговори той, без да я поглежда и тръгна към масата.
Празненството беше в разгара си, но Хари си мислеше само за това дали трябва да й каже всичко, или не. Не чуваше гласовете, които му говореха, не виждаше хората, които поздравяваха Джини, не обръщаше внимание на нищо.
След вечеря всички отидоха в дневната, Джини получи още подаръци, и отново започна да ги разопакова с Хърмаяни. Фред и Джордж бяха наказани и миеха чиниите, защото бяха взривили килера с метлите.
А мислите на Хари препускаха бясно…
„Длъжен съм да й кажа. Но дали тя ще се съгласи да бъде с мен? Дали онова момче, което видях, е истина? Те наистина ли ходят?”
Но не. Не можеше да се измъчва повече така. И реши…
„Ще й кажа. Тази вечер. Ще й призная чувствата си, ще й кажа, че искам да съм с нея отново, пък каквото ще да става!”.
Но първо му трябваше повод да говори насаме с нея, защото не мислеше, че би понесъл самодоволната усмивка на Хърмаяни, опулените очи на Рон и стреснатите физиономии на родителите на момичето. Излезе навън, за да проясни мислите си, да помисли на спокойствие, без да слуша приглушените ругатни на Фред и Джордж. И като дар от съдбата…
-Хари?
Момичето го беше видяло, и беше излязло, незабелязано от никого.
-Какво става, Хари? Изглеждаш ми доста блед.
-О, не, добре съм… Какво ще кажеш малко да се поразходим?
Джини само кимна, двамата излязоха от двора и тръгнаха нагоре по хълма.
-Виж, Хари, аз…
-Не! – прекъсна я той. – Моля те… Остави ме да го кажа, докато не съм се отказал!
Тя го погледна стреснато, и отново кимна.
-Виж, Джини… Много мислих… и… мисля, че трябва да съм искрен с теб. Онова, което ти казах на сватбата на Бил и Фльор… да, вярно е… Обичам те.
Хари усети, че Джини иска да го прекъсне, но явно се беше сетила за думите му, и се отказа.
-Осъзнах, че… Джини, виж, постъпих глупаво. Всичко онова, което ти казах…ъъ… в края на миналата учебна година… всичко, което ти казах, беше глупаво. Не искам да си далече от мен, не мога да понасям това да бъдем отдалечени. Искам отново да сме заедно. Имам нужда от теб, Джини. Въпроса е дали ти го искаш?
-Хари… аз също имам да ти казвам нещо – тихо рече Джини, сякаш едва се престрашаваше да говори. – Когато бях в… Румъния… аз… ами… запознах се… с едно момче.
Чудовището в гърдите на Хари изрева бясно. Значи онзи сън е бил истина? Значи в живота на Джини наистина имаше друг? Дали тя щеше да го отблъсне? Ядосваше се на себе си… Защо не й беше признал по-рано? Може би нямаше да стане така?
-Той… той просто… разбираше ме, изслушваше ме… и… ние бяхме скъсали, нали… и… не знам… аз… аз ходих с него.
С тези думи Джини сякаш заби нож в сърцето на момчето срещу себе си. Той едва се сдържа да не изстене от болка…
***
В това време в Хралупата…
-Ей, Хърмаяни, къде изчезнаха… - започна Рон.
-Шшшшт!!!
-Къде са Хари и Джини? – повтори вече по-тихо момчето.
-Да се качим горе – многозначително подметна тя.
След няколко минути…
-КАКВО?! – изкрещя Рон.
-По-тихо, Роналд!
-Значи… значи… те отново ще се съберат, т-така ли? – заекна момчето.
Хърмаяни въздъхна.
-Е… поне това очаквам аз. Не мисля, че Хари е толкова глупав, че да продължава да крие от нея чувствата си!
Рон не каза нищо.
„Е, той не е – помисли си червенокоското. – Само че аз изглежда съм!”.
***
Джини изглежда усети какво беше причинила току-що на Хари, и повтори:
-Ходих. Вече не съм с него, Хари. В деня, когато ти дойде в Хралупата… когато ме прегърна… разбрах, че не мога да бъда с друг.
След няколко секунди Хари най-сетне осъзна какво е казала тя.
Значи може би щеше да се получи нещо? Но първо… Имаше да й каже още нещо.
-Трябва да ти кажа още нещо.
Джини безмълвно го подкани да говори.
-Ъъ… Джини, нали помниш миналото лято в министерството? Пророчествата? Онова което беше направено за мен и Волдемор?
Тя трепна, но не издаде с друго, че е чула това име.
-Да, и?
-Ами… пророчеството… Дъмбълдор ми каза за какво става въпрос, и… Слушай… единият от нас накрая ще убие другия. Или той мен, или аз него. Защото… - той свъси чело, опитвайки се да си спомни точните думи. – Защото докато единия е жив, другия не може да оцелее. Ще бъда или убиец, или жертва… Няма друг живот за мен.
Двамата замълчаха за няколко секунди, след което Хари каза тихо:
-Ще те разбера, ако не искаш да бъдеш с мен, след…
-Хари, каквото и да става, - прекъсна го Джини с лека досада, - аз искам да съм с теб, и ще бъда с теб, не ме интересува В-Волдемор, или който и да било…
Хари я погледна.
-Но, Джини, разбираш ли в каква опас…
Бяха стигнали вече на върха на хълма, под голямото старо дърво, под което бяха седели толкова пъти… Тя заглуши думите му с устните си. В първия миг Хари не осъзна случващото се, но после ръцете му я притиснаха до него, двамата се изтърколиха в тревата, без да отделят устни. Хари не можеше да повярва, че пак я държи в ръцете си, че пак усеща аромата на цветя толкова близо, че пак отпива от устните й… Не можеха да спрат, телата им се триеха едно в друго, двамата не можеха да повярват, че отново са в прегръдките на любимия човек…
След обяд Хари и Рон грабнаха метлите да поиграят куидич на полянката зад Хралупата. Фред и Джордж също бяха изявили желание, но г-жа Уизли ги задържа да й помогнат с украсата. В момента Хари се беше превъплътил в пазач, а Рон се мъчеше да му вкара гол – играеха със стара футболна топка, защото куофълите и блъджърите щяха да предизвикат смут, ако паднеха в селото. Рон се беше засилил към импровизирания голов стълб с топката, когато Хари видя нечия дълга червена коса да изчезва зад вратата на Хралупата. Той пикира колкото можеше по-бързо, хвърли Светкавицата на страна, и хукна към къщата. До него долетя гласа на Рон:
-Вкарааааах! Хари, къде изчезна?!
Хари влезе запъхтян в кухнята, но усети, че стане доста конфузно, ако хукне и я прегърне, затова се престори, че си налива вода, и уж случайно погледа му падна върху момичето.
-О, Джини, ти си тук! Ъъ… Честит рожден ден!
-Ъъ… да, добре… ъъ.. исках да кажа, благодаря!
Хари се засмя, и тя също се усмихна. Колко беше хубаво да се смеят отново заедно,да се гледат в очите без притеснение, без да се чувстват неудобно.
В този момент с гръм и трясък нахлу Рон.
-Хари, къде… Ооо! Аха, ясно.
Хари му се ухили.
-Здрасти, Джини! – поздрави брат й. – Честит рожден ден!
-Благодаря – отвърна поруменялото момиче, макар да си личеше, че всеки момент ще се разкикоти.
-Хари, идваш ли… да си довършим играта?
-А? Да. Разбира се – отвърна разсеяно Хари.
-Джини, защо не дойдеш и ти? – подкани я Рон.
-Не, благодаря. Много съм изморена. Ще легна да си почина. Не предполагах, че магипортирането може толкова да те измори.
Хърмаяни местеше развеселена поглед от Хари към Джини и обратно; Фред и Джордж бяха зяпнали с изненада; а Моли подозрително оглеждаше всички присъстващи.
***
След два часа Хари и Рон, кални и изморени, се прибраха в къщата, изкъпаха се и седнаха на кушетките в дневната. Джини стоеше на пода с Хърмаяни и Джордж и разопаковаха подаръците. Хари не чуваше и дума от това, което Рон му обясняваше, беше се загледал в сестра му.
Погледът му леко се плъзгаше по нежните й ръце; искаше му се да е на мястото на опаковъчната хартия, която момичето докосваше… Спомни си за думите на Хърмаяни на Диагон-Али. И най-после осъзна – той наистина беше длъжен да й признае чувствата си. Мразеше, когато Хърмаяни беше права!
-Хайде, деца, на масата! – извика весело г-жа Уизли, и всички тръгнаха към масата. Хърмаяни се наведе да прошепне нещо на Джини, червенокоската се разкикоти… Хари обожаваше този смях, това звънливо гласче, което някога му беше говорило толкова нежни думи… Това време си беше отишло… но той можеше да го върне…
-Хари! Идваш ли? – повика го Рон.
Момчето осъзна, че всички са на масата, а той още седи на кушетката.
-Добре ли си, Хари? – обади се тревожно Джини. – Изглеждаш блед.
-Добре съм – отговори той, без да я поглежда и тръгна към масата.
Празненството беше в разгара си, но Хари си мислеше само за това дали трябва да й каже всичко, или не. Не чуваше гласовете, които му говореха, не виждаше хората, които поздравяваха Джини, не обръщаше внимание на нищо.
След вечеря всички отидоха в дневната, Джини получи още подаръци, и отново започна да ги разопакова с Хърмаяни. Фред и Джордж бяха наказани и миеха чиниите, защото бяха взривили килера с метлите.
А мислите на Хари препускаха бясно…
„Длъжен съм да й кажа. Но дали тя ще се съгласи да бъде с мен? Дали онова момче, което видях, е истина? Те наистина ли ходят?”
Но не. Не можеше да се измъчва повече така. И реши…
„Ще й кажа. Тази вечер. Ще й призная чувствата си, ще й кажа, че искам да съм с нея отново, пък каквото ще да става!”.
Но първо му трябваше повод да говори насаме с нея, защото не мислеше, че би понесъл самодоволната усмивка на Хърмаяни, опулените очи на Рон и стреснатите физиономии на родителите на момичето. Излезе навън, за да проясни мислите си, да помисли на спокойствие, без да слуша приглушените ругатни на Фред и Джордж. И като дар от съдбата…
-Хари?
Момичето го беше видяло, и беше излязло, незабелязано от никого.
-Какво става, Хари? Изглеждаш ми доста блед.
-О, не, добре съм… Какво ще кажеш малко да се поразходим?
Джини само кимна, двамата излязоха от двора и тръгнаха нагоре по хълма.
-Виж, Хари, аз…
-Не! – прекъсна я той. – Моля те… Остави ме да го кажа, докато не съм се отказал!
Тя го погледна стреснато, и отново кимна.
-Виж, Джини… Много мислих… и… мисля, че трябва да съм искрен с теб. Онова, което ти казах на сватбата на Бил и Фльор… да, вярно е… Обичам те.
Хари усети, че Джини иска да го прекъсне, но явно се беше сетила за думите му, и се отказа.
-Осъзнах, че… Джини, виж, постъпих глупаво. Всичко онова, което ти казах…ъъ… в края на миналата учебна година… всичко, което ти казах, беше глупаво. Не искам да си далече от мен, не мога да понасям това да бъдем отдалечени. Искам отново да сме заедно. Имам нужда от теб, Джини. Въпроса е дали ти го искаш?
-Хари… аз също имам да ти казвам нещо – тихо рече Джини, сякаш едва се престрашаваше да говори. – Когато бях в… Румъния… аз… ами… запознах се… с едно момче.
Чудовището в гърдите на Хари изрева бясно. Значи онзи сън е бил истина? Значи в живота на Джини наистина имаше друг? Дали тя щеше да го отблъсне? Ядосваше се на себе си… Защо не й беше признал по-рано? Може би нямаше да стане така?
-Той… той просто… разбираше ме, изслушваше ме… и… ние бяхме скъсали, нали… и… не знам… аз… аз ходих с него.
С тези думи Джини сякаш заби нож в сърцето на момчето срещу себе си. Той едва се сдържа да не изстене от болка…
***
В това време в Хралупата…
-Ей, Хърмаяни, къде изчезнаха… - започна Рон.
-Шшшшт!!!
-Къде са Хари и Джини? – повтори вече по-тихо момчето.
-Да се качим горе – многозначително подметна тя.
След няколко минути…
-КАКВО?! – изкрещя Рон.
-По-тихо, Роналд!
-Значи… значи… те отново ще се съберат, т-така ли? – заекна момчето.
Хърмаяни въздъхна.
-Е… поне това очаквам аз. Не мисля, че Хари е толкова глупав, че да продължава да крие от нея чувствата си!
Рон не каза нищо.
„Е, той не е – помисли си червенокоското. – Само че аз изглежда съм!”.
***
Джини изглежда усети какво беше причинила току-що на Хари, и повтори:
-Ходих. Вече не съм с него, Хари. В деня, когато ти дойде в Хралупата… когато ме прегърна… разбрах, че не мога да бъда с друг.
След няколко секунди Хари най-сетне осъзна какво е казала тя.
Значи може би щеше да се получи нещо? Но първо… Имаше да й каже още нещо.
-Трябва да ти кажа още нещо.
Джини безмълвно го подкани да говори.
-Ъъ… Джини, нали помниш миналото лято в министерството? Пророчествата? Онова което беше направено за мен и Волдемор?
Тя трепна, но не издаде с друго, че е чула това име.
-Да, и?
-Ами… пророчеството… Дъмбълдор ми каза за какво става въпрос, и… Слушай… единият от нас накрая ще убие другия. Или той мен, или аз него. Защото… - той свъси чело, опитвайки се да си спомни точните думи. – Защото докато единия е жив, другия не може да оцелее. Ще бъда или убиец, или жертва… Няма друг живот за мен.
Двамата замълчаха за няколко секунди, след което Хари каза тихо:
-Ще те разбера, ако не искаш да бъдеш с мен, след…
-Хари, каквото и да става, - прекъсна го Джини с лека досада, - аз искам да съм с теб, и ще бъда с теб, не ме интересува В-Волдемор, или който и да било…
Хари я погледна.
-Но, Джини, разбираш ли в каква опас…
Бяха стигнали вече на върха на хълма, под голямото старо дърво, под което бяха седели толкова пъти… Тя заглуши думите му с устните си. В първия миг Хари не осъзна случващото се, но после ръцете му я притиснаха до него, двамата се изтърколиха в тревата, без да отделят устни. Хари не можеше да повярва, че пак я държи в ръцете си, че пак усеща аромата на цветя толкова близо, че пак отпива от устните й… Не можеха да спрат, телата им се триеха едно в друго, двамата не можеха да повярват, че отново са в прегръдките на любимия човек…
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Re: Нещо лично
by ^^DaIsY^^ Съб Мар 15, 2008 5:33 pm
Любовта е най-голямата ти сила
Хари знаеше, че ако някога е изпитвал истинско щастие в живота си, то това са били именно дните, прекарани с Джини… А сега дните му бяха изпълнени с това сладко щастие… Да я има до себе си и да усеща вкуса на устните й, обожавания аромат на цветя, носещ се от косите й, допира на копринената й кожа и спокойствието на онова чудовище в гърдите му… Чувстваше, че когато тя е до него, може да направи всичко… И нищо не беше невъзможно… Всичко беше достижимо.
Този следобед Хари и Джини пак се бяха усамотили на хълма зад Хралупата, устните им се търсеха и докосваха, телата и мислите им се преплитаха в едно неразривно цяло… Изведнъж силен глас ги накара и двамата да подскочат:
-Тук май е по-забавно отколкото да миеш чиниите, а, Джордж?
Джини се надигна от Хари.
-Я да изчезвате!
Джордж направи драматично отчаяна физиономия.
-О, Фред! Каква мъка! Собствената ни сестра ни гони!
И той театрално се хвана за сърцето, а Фред наддаде силен хлип, след който двамата с Джордж се отдалечиха, като се преструваха, че плачат с глас.
-Понякога тези двамата са отвратителни! – възкликна момичето и пак се зарови в прегръдките на Хари.
-Чакай… - смутолеви той и измъкна изпод себе си замаяно градинско гномче. Джини се огледа. Поне трийсетина дребни кални създания обикаляха около тях и събираха цветя, хихикайки.
-Днес май не ни е ден – въздъхна Джини, стана от земята и пооправи раздърпаните си дрехи. Смръщен, Хари също се изправи и двамата тръгнаха заедно към Хралупата. Още не бяха влезли в двора, когато до тях достигнаха крясъците на Рон и Хърмаяни:
-Изобщо не си даваш сметка какво говориш!
-Не, ти изобщо не разбираш какво ти говоря! – опровергаваше я веднага Рон. – Никога не разбираш какво се опитвам да ти кажа!
-Не, ти просто сам не се чуваш какви ги дрънкаш! – крещеше момичето.
-Аз се чувам, само че ти…
-О, разбира се, винаги аз съм виновна! Ти никога нямаш вина! Ти си винаги перфектен!
-Никога не съм твърдял подобно нещо! – още по-гневно се разкрещя той.
-Какво става? – прекъсна ги гласът на Хари, който беше влязъл с Джини.
-Ела и ще ти кажа – гневно кресна Рон и го замъкна навън, а Хари си помисли, че е постижение дето от ушите на приятеля му не излиза пара.
-Аз се качвам в стаята – викна Хърмаяни и изтича по стълбите, а на Джини й се стори, че в очите на приятелката й блеснаха гневни сълзи.
-Чакай ме, и аз идвам! – извика червенокоската.
-Не, не, не – обади се майка й. – Никъде няма да ходиш. С теб трябва да си поговорим.
-Какво има пък сега? – изпъшка момичето.
-Джини, на колко си години? – попита жената със заплашителен тон.
-Моля?!
-На колко си години? – повтори майка й.
-Н-на шестнайсет – объркано отвърна Джини.
-Виж, Джини… - започна плахо майка й, и се прокашля леко. – Аз… на твоите години…
Момичето завъртя очи – отново досадните лекции на майка й… как трябва да внимава и как не трябва да ходи с момче, което не познава като пръстите на ръцете си.
-На твоите години аз не тичах след момчетата както вашето поколение…
Знаех си, помисли си Джини.
-И мисля, че все още си много малка за гаджета.
Джини въздъхна.
-Виж, мамо… Познаваш Хари добре и…
-КАКВО?! ХАРИ?!
-Ъъъ… Моля?
И двете изглеждаха като ударени с бухалка за куидич по главите.
БУУУУМ!!!
И двете подскочиха. Фред и Джордж явно бяха запалили кокошарника. До вечерта не можаха да загасят огъня, а Джини изпитваше силна благодарност към братята си, че са я отървали от неловката ситуация, въпреки че знаеше, че ще понесат може би най-тежкото наказание в живота си. Докато тя, Рон, Хари и Хърмаяни наблюдаваха усилията на възрастните да потушат пожара, червенокоската шепнешком просвети Хари в разговора си с майка си.
-Ама тя за кого ти е говорила? – малко ревниво попита момчето. Чудовището в гърдите му надигна глава и подуши въздуха, надушвайки опасност.
Джини сви рамене, въпреки че подозираше какъв е отговора. Като видя обаче опасното пламъче в очите на Хари, се разсмя и го целуна.
-Това пък защо беше? – попита учудено Хари, но в гласът му си личаха нотки на доволство.
-Обичам те! – усмихна се Джини.
-И аз теб…
Последва няколкоминутна целувка, която беше прекъсната от…
-ХАРИ!!!
-Какво има, Джордж? – зашеметено попита Хари.
-Мама идва.
Хари и Джини се настаниха до Рон и Хърмаяни, които като по чудо не си крещяха, и забърбориха с тях.
***
Малко по малко големите се предадоха и отидоха да спят. В сумрачната кухня останаха само Хари, Рон, Хърмаяни и Джини. Минутите отлитаха неусетно, а на Хари му се приспиваше все повече и повече, но не искаше да си ляга. Гледаше като през мъгла как Рон на всеки пет минути обляга глава на рамото на сестра си и затваря уморено очи. Хари се беше облегнал на страничната облегалка на креслото, в което седеше.
Кухнята на семейство Уизли се разми пред очите му. Сега той стоеше в подтискащата дневна на Сириус, лампите бяха изгасени, прозорците – затворени, къщата – пуста. Хари премига няколко пъти, чудейки се как се е озовал там. Внезапно осъзна, че това място вече не е познатата стая на площад Гримолд 12, а мрачно подножие на хълм. Горе светеха малки светлинки, вероятно от нечии прозорци, а около Хари се виждаха мъглявите очертания на нащърбени плочи и купчинки пръст. Момчето посегна да извади пръчката от задния си джоб, искаше да разбере какво е това място.
-Лумос! – прошепна той. Странна хладна тръпка премина по гръбнака му. Приближи пръчката към най-близката плоча и прочете:
„Дейвид Слоун
1894 – 1956 година”
Студен ужас премина по врата му. В далечината, на една запазена плоча, бяха приседнали две сенки. Дългите коси на едната се развяваха от студения призрачен вятър. Хари направи няколко крачки... изведнъж дъхът му секна. Двете фигури му бяха болезнено познати. Мъжът до болка напомняше на Хари за него самия – рошавата черна коса, очилата и кльощавата фигура... Дългите червени коси на жената скриваха лицето й от погледа на момчето, но той знаеше коя е тя...
-Мамо?! – едва простена Хари. – Татко?!
Сърцето му препускаше лудешки. Лили отметна косите от лицето си, а Джеймс се изправи.
-Здравей, Хари – тихо поздрави майка му. Глас, едновременно толкова познат и толкова далечен. Толкова топъл и едновременно призрачен...
-М-мамо... Какво... Какво става... К-къде сме? К-как... Вие къде сте?
-Спокойно, момчето ми – успокои го Джеймс. – Имаме много малко време. Запомни го, Хари – любовта е най...
-Най-голямата ми сила, знам – с досада отвърна момчето. – Дъмбълдор ми го е казвал много пъти.
-Не подценявай, момчето ми. А сега... сбогом...
Майка му се наведе и го целуна по бузата. Баща му го прегърна...
-Не! Чакайте! – извика Хари.
Но беше късно... Те си бяха отишли... Бяха го оставили сам... Отново.
-Хари? Хари, какво става? Събуди се!
Той бавно отвори очи. Не виждаше ясно пред себе си, трябваха му няколко секунди да фокусира погледа си. Рон и Хърмаяни се бяха надвесили над него, а Джини беше седнала до него на креслото и го разтърсваше, за да се събуди. Той усети струйки ледена пот да се стичат по челото му.
-Хари, какво става? Какво сънуваше? – попита Рон, който беше пребледнял като призрак.
-Нищо – излъга Хари с уморен глас и се изправи, но веднага залитна и се строполи на креслото.
-Хари, какво става? Добре ли си? – Хърмаяни изглеждаше ужасно притеснена.
-Аз... ъъ...
-Хари! – разтърси го Джини. – Какво стана?
-Просто... кошмар – опита се да ги успокои Хари, но не беше толкова лесно.
-Знаеш, че твоите кошмари не са „просто кошмари”, Хари. Какво сънува?
Хари я погледна. „Любовта е най-голямата ти сила”... Дали говореше за Джини? Или за любовта като цяло? Ако не обичаше нея... ако в сърцето на Хари нямаше място за любов... ако беше способен да мрази... Какво чувстваше всъщност?
-Хари! – нетърпеливо викна Джини. – Кажи ни, какво сънува?
-Майка ми и баща ми – кратко отговори той и се изправи, този път успешно. – Мисля да си лягам. Идваш ли, Рон?
Рон, все така блед, кимна мълчаливо и го последва.
Хъркането на Рон огласяше стаята с монотонния си звук. Хари зяпаше невиждащо не особено чистия прозорец над главата на приятеля си и си мислеше... за всичко, което бе разбрал днес. „Любовта е най-голямата ти сила, Хари”... ехтеше в главата на момчето гласът на Дъмбълдор. Защо ли майка му и баща му го предупреждаваха точно сега? Защо не го предупредиха още в първи курс, когато ги видя в огледалото? Защо точно сега? Сега, когато отново се беше събрал с Джини? Защо не преди това? Дали не му предстоеше нещо наистина... опасно? Дали нямаше да загуби Джини? Дори само мисълта за това бе непоносима. В главата му се появи туптяща болка, която се усилваше с всяка секунда. И накрая, изтощен от всички въпроси, които се въртяха и блъскаха в главата му, Хари заспа.
Хари знаеше, че ако някога е изпитвал истинско щастие в живота си, то това са били именно дните, прекарани с Джини… А сега дните му бяха изпълнени с това сладко щастие… Да я има до себе си и да усеща вкуса на устните й, обожавания аромат на цветя, носещ се от косите й, допира на копринената й кожа и спокойствието на онова чудовище в гърдите му… Чувстваше, че когато тя е до него, може да направи всичко… И нищо не беше невъзможно… Всичко беше достижимо.
Този следобед Хари и Джини пак се бяха усамотили на хълма зад Хралупата, устните им се търсеха и докосваха, телата и мислите им се преплитаха в едно неразривно цяло… Изведнъж силен глас ги накара и двамата да подскочат:
-Тук май е по-забавно отколкото да миеш чиниите, а, Джордж?
Джини се надигна от Хари.
-Я да изчезвате!
Джордж направи драматично отчаяна физиономия.
-О, Фред! Каква мъка! Собствената ни сестра ни гони!
И той театрално се хвана за сърцето, а Фред наддаде силен хлип, след който двамата с Джордж се отдалечиха, като се преструваха, че плачат с глас.
-Понякога тези двамата са отвратителни! – възкликна момичето и пак се зарови в прегръдките на Хари.
-Чакай… - смутолеви той и измъкна изпод себе си замаяно градинско гномче. Джини се огледа. Поне трийсетина дребни кални създания обикаляха около тях и събираха цветя, хихикайки.
-Днес май не ни е ден – въздъхна Джини, стана от земята и пооправи раздърпаните си дрехи. Смръщен, Хари също се изправи и двамата тръгнаха заедно към Хралупата. Още не бяха влезли в двора, когато до тях достигнаха крясъците на Рон и Хърмаяни:
-Изобщо не си даваш сметка какво говориш!
-Не, ти изобщо не разбираш какво ти говоря! – опровергаваше я веднага Рон. – Никога не разбираш какво се опитвам да ти кажа!
-Не, ти просто сам не се чуваш какви ги дрънкаш! – крещеше момичето.
-Аз се чувам, само че ти…
-О, разбира се, винаги аз съм виновна! Ти никога нямаш вина! Ти си винаги перфектен!
-Никога не съм твърдял подобно нещо! – още по-гневно се разкрещя той.
-Какво става? – прекъсна ги гласът на Хари, който беше влязъл с Джини.
-Ела и ще ти кажа – гневно кресна Рон и го замъкна навън, а Хари си помисли, че е постижение дето от ушите на приятеля му не излиза пара.
-Аз се качвам в стаята – викна Хърмаяни и изтича по стълбите, а на Джини й се стори, че в очите на приятелката й блеснаха гневни сълзи.
-Чакай ме, и аз идвам! – извика червенокоската.
-Не, не, не – обади се майка й. – Никъде няма да ходиш. С теб трябва да си поговорим.
-Какво има пък сега? – изпъшка момичето.
-Джини, на колко си години? – попита жената със заплашителен тон.
-Моля?!
-На колко си години? – повтори майка й.
-Н-на шестнайсет – объркано отвърна Джини.
-Виж, Джини… - започна плахо майка й, и се прокашля леко. – Аз… на твоите години…
Момичето завъртя очи – отново досадните лекции на майка й… как трябва да внимава и как не трябва да ходи с момче, което не познава като пръстите на ръцете си.
-На твоите години аз не тичах след момчетата както вашето поколение…
Знаех си, помисли си Джини.
-И мисля, че все още си много малка за гаджета.
Джини въздъхна.
-Виж, мамо… Познаваш Хари добре и…
-КАКВО?! ХАРИ?!
-Ъъъ… Моля?
И двете изглеждаха като ударени с бухалка за куидич по главите.
БУУУУМ!!!
И двете подскочиха. Фред и Джордж явно бяха запалили кокошарника. До вечерта не можаха да загасят огъня, а Джини изпитваше силна благодарност към братята си, че са я отървали от неловката ситуация, въпреки че знаеше, че ще понесат може би най-тежкото наказание в живота си. Докато тя, Рон, Хари и Хърмаяни наблюдаваха усилията на възрастните да потушат пожара, червенокоската шепнешком просвети Хари в разговора си с майка си.
-Ама тя за кого ти е говорила? – малко ревниво попита момчето. Чудовището в гърдите му надигна глава и подуши въздуха, надушвайки опасност.
Джини сви рамене, въпреки че подозираше какъв е отговора. Като видя обаче опасното пламъче в очите на Хари, се разсмя и го целуна.
-Това пък защо беше? – попита учудено Хари, но в гласът му си личаха нотки на доволство.
-Обичам те! – усмихна се Джини.
-И аз теб…
Последва няколкоминутна целувка, която беше прекъсната от…
-ХАРИ!!!
-Какво има, Джордж? – зашеметено попита Хари.
-Мама идва.
Хари и Джини се настаниха до Рон и Хърмаяни, които като по чудо не си крещяха, и забърбориха с тях.
***
Малко по малко големите се предадоха и отидоха да спят. В сумрачната кухня останаха само Хари, Рон, Хърмаяни и Джини. Минутите отлитаха неусетно, а на Хари му се приспиваше все повече и повече, но не искаше да си ляга. Гледаше като през мъгла как Рон на всеки пет минути обляга глава на рамото на сестра си и затваря уморено очи. Хари се беше облегнал на страничната облегалка на креслото, в което седеше.
Кухнята на семейство Уизли се разми пред очите му. Сега той стоеше в подтискащата дневна на Сириус, лампите бяха изгасени, прозорците – затворени, къщата – пуста. Хари премига няколко пъти, чудейки се как се е озовал там. Внезапно осъзна, че това място вече не е познатата стая на площад Гримолд 12, а мрачно подножие на хълм. Горе светеха малки светлинки, вероятно от нечии прозорци, а около Хари се виждаха мъглявите очертания на нащърбени плочи и купчинки пръст. Момчето посегна да извади пръчката от задния си джоб, искаше да разбере какво е това място.
-Лумос! – прошепна той. Странна хладна тръпка премина по гръбнака му. Приближи пръчката към най-близката плоча и прочете:
„Дейвид Слоун
1894 – 1956 година”
Студен ужас премина по врата му. В далечината, на една запазена плоча, бяха приседнали две сенки. Дългите коси на едната се развяваха от студения призрачен вятър. Хари направи няколко крачки... изведнъж дъхът му секна. Двете фигури му бяха болезнено познати. Мъжът до болка напомняше на Хари за него самия – рошавата черна коса, очилата и кльощавата фигура... Дългите червени коси на жената скриваха лицето й от погледа на момчето, но той знаеше коя е тя...
-Мамо?! – едва простена Хари. – Татко?!
Сърцето му препускаше лудешки. Лили отметна косите от лицето си, а Джеймс се изправи.
-Здравей, Хари – тихо поздрави майка му. Глас, едновременно толкова познат и толкова далечен. Толкова топъл и едновременно призрачен...
-М-мамо... Какво... Какво става... К-къде сме? К-как... Вие къде сте?
-Спокойно, момчето ми – успокои го Джеймс. – Имаме много малко време. Запомни го, Хари – любовта е най...
-Най-голямата ми сила, знам – с досада отвърна момчето. – Дъмбълдор ми го е казвал много пъти.
-Не подценявай, момчето ми. А сега... сбогом...
Майка му се наведе и го целуна по бузата. Баща му го прегърна...
-Не! Чакайте! – извика Хари.
Но беше късно... Те си бяха отишли... Бяха го оставили сам... Отново.
-Хари? Хари, какво става? Събуди се!
Той бавно отвори очи. Не виждаше ясно пред себе си, трябваха му няколко секунди да фокусира погледа си. Рон и Хърмаяни се бяха надвесили над него, а Джини беше седнала до него на креслото и го разтърсваше, за да се събуди. Той усети струйки ледена пот да се стичат по челото му.
-Хари, какво става? Какво сънуваше? – попита Рон, който беше пребледнял като призрак.
-Нищо – излъга Хари с уморен глас и се изправи, но веднага залитна и се строполи на креслото.
-Хари, какво става? Добре ли си? – Хърмаяни изглеждаше ужасно притеснена.
-Аз... ъъ...
-Хари! – разтърси го Джини. – Какво стана?
-Просто... кошмар – опита се да ги успокои Хари, но не беше толкова лесно.
-Знаеш, че твоите кошмари не са „просто кошмари”, Хари. Какво сънува?
Хари я погледна. „Любовта е най-голямата ти сила”... Дали говореше за Джини? Или за любовта като цяло? Ако не обичаше нея... ако в сърцето на Хари нямаше място за любов... ако беше способен да мрази... Какво чувстваше всъщност?
-Хари! – нетърпеливо викна Джини. – Кажи ни, какво сънува?
-Майка ми и баща ми – кратко отговори той и се изправи, този път успешно. – Мисля да си лягам. Идваш ли, Рон?
Рон, все така блед, кимна мълчаливо и го последва.
Хъркането на Рон огласяше стаята с монотонния си звук. Хари зяпаше невиждащо не особено чистия прозорец над главата на приятеля си и си мислеше... за всичко, което бе разбрал днес. „Любовта е най-голямата ти сила, Хари”... ехтеше в главата на момчето гласът на Дъмбълдор. Защо ли майка му и баща му го предупреждаваха точно сега? Защо не го предупредиха още в първи курс, когато ги видя в огледалото? Защо точно сега? Сега, когато отново се беше събрал с Джини? Защо не преди това? Дали не му предстоеше нещо наистина... опасно? Дали нямаше да загуби Джини? Дори само мисълта за това бе непоносима. В главата му се появи туптяща болка, която се усилваше с всяка секунда. И накрая, изтощен от всички въпроси, които се въртяха и блъскаха в главата му, Хари заспа.
^^DaIsY^^- Ловък лирик
- Брой мнения : 146
Автор на : всичко (:
Registration date : 10.03.2008
Очаквайте...
(:
Similar topicsСтраница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|